Великденска велоразходка на о-в Тасос в Гърция

Планирахме да тръгнем към 16:30 ч. от работата ми в Бизнес парка - аз, Алекс, Вельо и Вили. В крайна сметка се реорганизирахме и началната ни точка на тръгване бе кафето на брачедката в Дианабад с уговорка в 17:30 ч. Първо дойде Вельо с половината си багаж, разтовари се и отиде да си кара колелото и другата част от багажа. Появиха се и Алекс и Вили, започнах да товаря и подреждам багажа, качих четвъртото колело на багажника от горе, качих три метровата греда за парапет за селото и ги вързах добре с ластици и остана да опаковаме последните багажи и да слагам багажника за останалите три колела отзад на теглича с багажника. 

В крайна сметка в 19:00 ч. тръгнахме в пълен състав и с усмивки в посока село Илинден, което се намира до новооткрития ГКПП Илинден на Гръцката граница, където планирахме да преспим в къщата на брачедката. Реших да минем през с. Бистрица, с. Железница, с. Ковачевци, с. Поповяне, с. Белчин, гр. Клисура, гр. Сапарева баня и да излезем на гр. Дупница - Града на фармацията, както казват табелите на входа на града. Около 20:15 ч. вече излизахме от Дупница и се устремихме към гр.Гоце Делчев, където планирахме да направим последното зареждане на газ преди да излезем от България. В Банско се завъртяхме малко за да напазаруваме последни неща за гръцко, както и нещо за вечеря, като в процеса на търсене на магазин се допитах до една полицейска патрулна кола, спряла пред районното управление. 

Около 23:00 ч. влезнахме в с. Илинден, като на входа на къщата ни посрещна братовчеда на Петко. Настанихме се, запалихме печка, направихме си за вечеря, похапнахме и си легнахме. На сутринта ни посрещна чудесното слънце, козите на дядото, който живее зад нашата къща и двама цигани, които търсеха желязо за изкупуване. Ние им обяснихме, че само сме на гости и нямаме желязо, което да им дадем.

Това чудовище живее в къщата, а именно на гърба на входната врата...

След като закусихме с лютеница, майонеза и мухлясал хлебец, бяхме (не)приятно изненадани от появата на двама младежи от ромски произход, които се увъртаха около колата, с колелата на багажника, търсейки нещо за вторични суровини, я желязо, я нещо друго, но бяха смутени от появата на Алекс, която извика на шега: "Ще ни крадат колелата" и ние всички се появихме на терасата. Момчетата събират отпадъци, които връщат на вторични суровини, за да изкарат някоя стотинка. Питаха ни дали колелата ставали за вторични, но после се замислиха на глас и си казаха: "Ааа, те сигурно 100 лева струват тези колела, не можем да им ги искаме" без дори и ум да им го побира, че "тези колела" на практика струват 25 пъти повече от тяхното предположение.

Без повече отклонения потеглихме към ГКПП Илинден, където преминаването ни отне около 10 минути. За тези, които не са имали път от там, ще кажа, че е изграден специален тунел, минаващ под планината, който дава свобода и подвижност, като осигурява безпроблемно придвижване на мечките между двете територии. В Гърция се показаха планини със снежни шапки и достигайки до гр. Драма попаднахме в градския трафик, защото пътя минава през центъра на града и спирането за изчакване на няколко кръстовища със светофар бе неизбежно. Преминавайки Драма вече започваше да се усеща полъха на морския бриз, до момента в който се видя самото море. Карахме по магистралата за Ксанти, подминавайки Кавала и следейки за отбивката към гр. Керамоти, от където следваше да се качим на ферибота за едноименния град на о-в Тасос. Наредихме се и в 13:30 ч. бяхме готови за отплаване към острова, като след проверката на билетите за ферибота, проверяващия започна да ми обяснява, че освен платените 20 евро за колата и по 3 евро на човек за 40 минутния рейс, трябвало да платя и за колелата, че размера им бил в допълнение на това, което съм платил за колата. Аз обаче го послъгах и казах че съм проверил предварително в интернет (което е истина), че до 5 метра е точно 20 евро. Лъжата ми бе че казах че колата е около 420 см. и с колелата е под 500 см., което в действителност е само реалната дължина на колата, но уви, минахме метър.

На ферибота бяхме съпроводени от ято чайки, които под влиянието на човешкия фактор се бяха научили да взимат храна от пасажерите, които им я подхвърляха като на кученца, дори я хващаха в движение, без да пада и за миг надолу. След пристанището се отправихме на юг, в обратна на часовниковата стрелка посока, на около 42 километра, където се намираше именно къмпинг Пефкари, на който бях планирал да отседнем. В небето над острова се бяха заформили едни черни облаци, които в последствие преминаха в дъжд, когато бяхме поели към къмпинга, някъде в средата на пътя ни, но за 10 минути преминахме през стихията и небето пресъхна. Имаше облаци и бе свежо и хладно. Навлизайки в гр. Лименария, вече се оглеждахме за предстоящия път, който следваше да води към къмпинга. Имаше ясни табели и нямаше проблем да достигнем до мястото. За наша изненада привидно  къмпинга не функционираше и портата бе затворена, но слава богу отключена. Вътре имаше едно момче, което косеше тревата с моторна коса и в началото не ни забеляза, в последствие ни видя и спря да коси и ни обърна внимание. През това време Алекс и Вили вече бяха на плажа да се радват неустоимо на морето. В разговора стана ясно, че сезона се отваря около и след средата на месец април, т.е. ние сме подранили. След проведен разговор с шефа се оказа, че няма да можем да останем да нощуваме, защото къмпинга е ЗАТВОРЕН. След малко ослушване и увъртане наоколо и от двете страни в далечината се зададе един видимо възрастен човек, който след като приближи заговори на български език, като в разговора се оказа, че от войната знае български, беше много ентусиазиран да ни срещне и да ни разпита, от къде, по какъв повод и т.н. Оказа се, че дядото е на 87 години и живеел в Германия, Швейцария и други държави на Запад. Каза че едно време този плаж е бил в рамките на Българската държава, което е било по времето на Велика България с излаз на три морета. Дядото беше толкова услужлив, че проведе разговор с шефа и го убеди, че да останем на къмпинга, независимо че още нито е почистено, нито е пометено нито е облагородено. А нас не ни пукаше за това изобщо. Момичетата изпуснаха този момент от преговорите и дойдоха на готово, но те пък се бяха порадвали на първия допир с морето през годината, та така и вълка сит и агнето цяло. Започнахме да се организираме и подреждаме маса, пейки, свалихме колелата и разтоварихме багажа лека по лека. Опънахме палатката под една маслина на окосената тревичка и под облаците се появиха слънчевите лъчи, създавайки неописуема картина, която дори на фотоапарата не можа да се запише (не го носех в себе си тогава). Качихме се на едни скали, от които се виждаше челия Атонски полуостров - източния ръкав на Халкидическия полуостров с връх Атос, издигащ се на 2043 м.н.в.

След като бях "ослепен" от гледката притичах до колата да взема фотоапарата и видях, че Мими и Иван са ме търсили по телефона. На бързо им дадох инструкции по телефона за мястото и тичах към залеза - буквално. Това което хванах бе "Разпятието на Исус Христос" и слънчевия диск.

Тук се долавя Светата Троица на фона на залязващото слънце...

Минути след приказно красивия залез, над континентална Гърция се появиха Иван и Мими, ориентирали се по моето текстово съобщение, което гласеше: "Ot feribota nadyasno obratno na chasovika kam limenaria. Kam kamping pefkari, okolo 40km sa. Zatvoreno e no nie sme tuk i ni razreshina da ostanem ima tok i voda." 

Заредени от първите впечатления на ваканцията се ориентирахме към приготвянето на вечерята и пийването на домашна хасковска ракия, червено вино "Черга" и други напитки, с които разполагахме за вечерта. Към 22:30 ч. започнахме да се ориентираме към палатката, която вече се бе овлажнила от влагата. Алекс бе твърдо решила да спи навън, като си аранжира едни натрупани шезлонги в комбинация със стар надуваем дюшек. В палатката се наредихме аз, Вили и Вельо, беше доста прохладно и влажно. Мими и Иван решиха да спят в колата (VW Beetle), разпънали задните седалки. По някое време през нощта Алекс се присламчи в палатката, защото очевидно вън не можеше да се спи под открито небе, колкото и да й се искаше. На сутринта се събудихме доста неравномерно подредени: аз бях в едната половина на палатката, а другите трима в другата половина, все пак показахме, че капацитета на палатката спокойно може да бъде удвоен - от трима на шест...

Сред най-ранобудните, станал в 6:30 ч., бях първи, който се излюпи в лагера. Бяхме изоставили всичко от вечерта -  остатъците от вечерята и все още не разопакованото от горния багажник колело.

Слънчевата сутрин беше обещаваща и времето предразполагаше към хубави емоции и настроение. Възможността да съм първи на плажа и първият, който имаше неповторима срещна с делфините в залива, беше просто запомнящо се и заслужаваше усилието за ранно ставане.

Обектива ми не можа да запечата делфините в най-подходящия момент, но всичко е пред очите ми, сякаш прожектирано на видео лента...

На места се намираха много причудливи и изваяни от вълните и времето рапанчета и миди, както и множество камъчета с овални форми, вариращи в множество цветове и багри, малки и големи, всякакви...

Още като пристигнаха Мими и Иван успяхме да съберем котките в района, защото с провизиите, които донесоха имаше пакет с месо и за секунди, изпуснати от поглед, котките демонстрираха нахалността си и отмъкнаха целия вакумиран пакет от масата и го отнесоха на недостъпно за нас място. След като се простихме с мръвката вече имахме едно на ум и всичко се прибираше на недостъпно място.

Докато групата започна да се събужда и отваря очи, аз приготвих кафе и чай, започнах да окомплектовам велосипедите за разходката. На първо време ги подредих и един по един ги смазах със специално закупеното масло - третирах амортисьорите, веригата, движенията, както и проверих спирачките на всички по отделно. След смазването направих по едно тест драйв кръгче, сменях скоростите и изпробвах амортисьорите и спирачките. С леко помотаване и без напрежение, всички се приготвяха за потегляне.

 

Отправихме се в посока, обратна на часовниковата стрелка, следвайки пътя край морето. Редуваха се красиви заливи и гористи местности, на моменти имахме стръмни изкачвания и скоростни спускания, достигайки скорост от над 50 км/ч. Минахме през манастира "Свети Архангел Михаил", който аз лично не влезнах, защото бях с къси панталони и тениска, а и нямах голямо желание за това.

По пътя открих залива с лагера и бусовете на "Тудурини Брос", едни познати, с които щях евентуално да пътувам, ако ми се бе провалила моята организация. Те бяха с десетина каяка и група за обиколка около острова. Догодина и това ще го включа в моите планировки и дейности, пък да видим.

Едно усмихнато островно цвете...

Тук направихме обедната почивка, където и групата на "Тудурини Брос" се бе настанила за похапване и студена бира. До това заливче се намира и огромния каменоломен комплекс, от който са добивали мрамор за целите на Гръцката държава преди стотици години.

Мащабите за тогавашните времена наистина са огромни. Учудващо е как са премествали огромните блокове и как са ги товарили на корабите в морето. По долу зад мен се виждат малките скали във водата, които очертават терена, от който е набавян мраморния материал, а зад камъните са се извършвали товарните дейности и зареждането на корабите.

След разходката си тръгнахме обратно към къмпинга. Бяхме изминали около 25 км., от което следваше че имаме толкова и на връщане. Спряхме на няколко места да пазаруваме за вечерята: хляб, сирене, маслини и други вкусотии, малко салати и Метакса за пийване. Стигнахме си на залез слънце, който посрещнахме на скалите, но най-забележителното е че всички бяхме въоръжени с пакет семки в ръка и усърдно чоплихме пред хоризонта на залязващото слънце.  Ама едни семки, каквито в България не се предлагат: не пресолени и наистина едри парчета, направо като конски зъби както им казват понякога.

След залеза се насочихме към импровизирания лагер за да си приготвим за хапване и да похапнем, за да сме готови за предстоящия ни втори ден на каране на колела. Всеки извади наличностите на масата, основно залагахме на зеленчука и почти не хапнахме месо, имаше само малко пастърма и ролца от раци.

Тази вечер само аз и Вельо останахме да спим в палатката, като другите спаха в колите. Разкрих, че имам нужда от хубав и топъл спален чувал и този, с който разполагам сега е само за топли и меки летни нощи, но не и за спане на 6-8 градуса, на 200 метра от морето при наличната влага и лек бриз.

На Великден и вторият ни ден за каране на колела екипа намаля с един човек (Алекс), който реши да си остане целия ден на плажа и да си почива и събира слънце, защото наистина времето беше неповторимо - спокойно, не много горещо, около 20С и слънчево. Направихме кус-кус за закуска, помотахме се малко и тръгнахме в посока, обратна на предходния ден и по посока на часовниковата стрелка. Междувременно се появи човека от къмпинга, на който платихме, като в крайна сметка ни излезе по 5 (пет) лева на човек за целия престой. В посоката която тръгнахме нещата бяха по-приятни - нямаше тези големи изкачвания, беше доста равно и се движехме с по-голяма скорост. Минавайки през населените места бяхме удивени от начина по който гърците отбелязват Великден - пред всяка къща имаше шиш с агне, което се пече на жар, свиреше много високо гръцка народна музика, а хората бяха се събрали с роднините си, софрата бе с бели покривки и лъхаше на настроение, както подобава за Великден!

Спирахме на едно пристанище, пекохме се на слънцето, слушахме музика, похапвахме. Карахме до един фрад, в който спряхме на площада за да обядваме, закупихме завидно количество пакетчета със семки и се разположихме на един плаж, с гледка към континенталната част, изчоплихме количеството слънчоглед и пак се отправихме в обратн посока, като този път ни очакваха около 30 км. преход, но пак казвам далеч по равномерен, в сравенине с предния ден.

Минахме по един крайбрежен път, през една поляна, пълна с овце на паша.

Преминахме през тази местност и попаднахме на много приятна картинка - овца и агне, много големи сладури бяха, защото хем ги бе страх, хем бяха любопитни какво правим и защо минаваме от там...

Другата интересна картинка бе маслиновата плантация, в която дърветата бяха на десетки години, подредени и сплетени като по учебник. Всяко дърво бе снабдено с поливна система за капково напояване и всички дървета изглеждаха сякаш за всяко едно се грижат по отделно.

Стигнахме до последното населено място преди нашия къмпинг Пефкари, а именно Лименария, където пак купихме малко провизии и се прибрахме на къмпинга, където Алекс ни изненада с приготвена вечеря. Допълнихме масата с направените покупки и седнахме на великденската трапеза, чукнахме се с наличните боядисани яйца, закупени от магазина, пихме по едно вино и си легнахме преди полунощ.

На сутринта, в понеделник, дойде момента, в който трябваше да започнем да събираме палатка, багаж и колела и да се отправяме към България. Успяхме да хванем ферибота отново в 13:30 ч. както на отиване и се отправихме към ГКПП Кулата, за да разнообразим и да видим нещо по различно от това, което видяхме на идване. Минахме първо през гр. Кавала, където хапнахме по един сладолед, фъстъчки и др., разходихме се, откъснахме си 2-3 портокала/мандарини от уличните дървета, порадвахме се на последните слънчеви лъчи, преди да се появят облаците и да завали дъжд, както и последната ни среща с морето преди навлизане навътре в страната.

Най-накрая се видя и тази жълта къща с жълта кола на пътя - последния кадър от пътуването.

След излизане от града бяхме устремени към България и мисълта за българско хапване и пийване. Всички прегладнели, с нетърпение чакахме да стигнем до кръчмата в гр. Кресна, където да хапнем от огромните пилешки пържоли, но разочарованието дойде, когато се разбра че заведението е затворено. Продължихме до Кресненското ханче, където си похапнахме преди да тръгнем към София в дъждовното време.

По време на самото пътуване имахме една песничка, която идваше от Вельо и може би я слушахме поне 50-60 пъти... Ето я тук.

Всички снимки от пътуването са тук.