Случайно или не - линкът от Йоанна Павлова ми навлезе в полезрението, хареса ми начинът на приготвяне и реших да експериментирам.
Четейки съставките реших да избегна използването на прясно мляко и го замених с домашно приготвено ядково мляко от кашу.
Друг
детайл при приготвянето се оказа препоръката печенето на е на фурна с
вентилатор. Моята не разполага с такава функция и за следващия път ще си позволя да удължа печенето с няколко минутки.
Също
така при приготвянето на крема използвах купешко цедено кисело мляко, от
което не останах доволен и следващият път ще си го изцедя сам.
Бих
потърсил алтернатива за желиране с цел замяна на свинския костен
желатин с алтернативен желиращ агент - за предпочитане от растителен
произход без неясноти около полезността му. След няколко приятелски съвета и проучване стигнах до идеята за използване на агар-агар (екстракт от червени и кафяви водорасли).
И последно
се досетих, че не разполагах с хартия за печене и блата беше директно в
тавичката, която фино намазах с гхи преди за залея. Нямаше слепване и
трудности при оформянето. Благодаря на баба Катя за споделената тавичка.
Крайният
резултат е много добър, като при следващата направа на тортата ще
обърна внимание върху горепосочените детайли, с цел постигане на
по-добре опечен блат, по-гъст и твърд крем.
Оригиналната рецепта от Йоанна без моите модификации е по-долу:
За блата:
1 ч.ч овесени ядки
1 ч.ч пълнозърнесто брашно
2 яйца
50 гр. кафява захар
1 ч.ч прясно мляко
1 бакпулвер
1 щипка канела
За крема:
600 гр. цедено кисело мляко
6 с.л мед
1 пакетче желатин - 10 гр.
пакетче филирани бадеми
За ябълките:
3 зелени ябълки
50 гр. кафява захар
1 ч.л канела
Овесените ядки се заливат с горещото мляко и се оставят леко да набъбнат. В купа се смесваме останалите съставки за блата и разбъркваме. Накрая прибавяме и овесените ядки. Сместа се разпределя във форма за торта (26 см), покрита с хартия за печене и се пече в загрята на 180⁰ С фурна, с вентилатор, за 15 минути.
Обелваме ябълките и ги настъргваме. Към тях добавяме кафявата захар и канелата. Разбъркваме, покриваме с фолио за свежо съхранение и прибираме в хладилника. Цеденото кисело мляко се смесва с меда. След което разтваряме желатина с 6 супени лъжици вода и оставяме да се желира. На водна баня се разтопява желираната смес и се изсипва в цеденото мляко.
Когато блатът е готов го оставяме да се охлади и отстраняваме хартията. Отгоре се разпределяме ябълките, заедно с техния сок (той ще напои блата). Притискаме добре с лъжица. Заливаме с млечния крем. Оставяме за 2 часа в хладилник и после поръсваме с бадемите.
Аз съм Оги Ковачев – един от онези пътешественици, които често може
да срещнете по летищата в различни точки на света. Първите ми
приключения датират още от края на миналия век и вече имам над 47
посетени държави на шест континента.
Последните две години от моите приключения имат особен привкус. Почти
във всичките ми дестинации се вписва някой маратон или планинско
бягане, а в началото на 2017 се впуснах в едно вълнуващо приключение в
Азия – първото ми ултра състезание, част от Ultra Trail World Tour 2017 –
именно Vibram Hong Kong 100 Ultra Trail.
Световното турне за ултра маратонски бягания през 2017 започна във
влажните и свежи хълмове на бившата британска колония със специален
статут в Китай, която разполага със собствена валута и автономия. Хонг
Конг е разположен на дузина полуострови и острови, разхвърляни по
протежение на стръмни хълмове и гъсти гори.
Снимка: Оги Ковачев
През последните две години участвах на маратоните в Истанбул, Турция
(3:51), Оукланд, Нова Зеландия (3:31) и Валенсия, Испания (3:36).
Прелиствайки бегаческите истории в мрежата, попадах на страницата на
HK100 и веднага ми мина онази тънка мисъл – 100 км бягане, 5000+ метра
положителна денивелация и всичко това в комбинация с пътешествие на
необикновено място като Хонг Конг. Защо не?
Не съм имал Китай в списъка си с приоритетни места за посещение и
тази мисъл пречупи нагласите ми. Семката е посадена и започва да
покълва. Както винаги, поканих приятели и познати от бегаческите среди
да се включат в пътешествието – много интерес и само моят близък приятел
Влади “поддаде” на изкушението. Двамата започнахме интензивно проучване и
след няколко дни таксата за участие бе вече платена, билетите закупени и
спането резервирано. Всичко това се случи в края на септември – точно
преди голямото ми пътешествие до Австралия и Нова Зеландия.
Имахме точно 3 месеца до пътуването и седмица по-късно бе самият
старт. Редовно преглеждане на прогнозите за времето, следене на полетите
и много вълнение. Попаднах на едно зарибяващо видео (можете да го видите в края на поста),
което ни вдъхнови много за приключението като бъдещи ултра маратонци.
Много се вълнувам – повече от всякога и започвам да осъзнавам, че
плануваната седмица няма да ни стигне за подробно опознаване на региона.
Дните ни се нижат неусетно, коледни празници минават, Нова Година и
ето го петъка в късната зимна вечер след работа, вече сме на летището,
където започваме да олекваме от махането на дебелите зимни дрехи. Аз
като редовен ползвател на Qatar Airways съм посрещнат на червен килим,
като член на клуба на привилегированите пътници. Независимо от
привилегиите и поради забавяне на полета изпускаме връзката в Доха.
Всяко зло за добро – настанени сме в бизнес салона на летището в Доха за
4 часа до следващия полет, който е рано сутринта.
Хонг Конг е вдъхновяващ – високи сгради, подредени улици, има забрана
за пушене на всички публични места. Заобиколени сме от хълмове и гори.
Слънцето леко се прокрадва през облаците, правим много разходки и
ежедневни 15+ км.
След седмица аклиматизация и приятно сухо време идва денят преди
състезанието. Аз и Влади вече сме получили стартовите пакети и отиваме
на пресконференция и брифинг за състезанието.
Срещаме се със светила в ултрамаратонското бягане, запознаваме се с
космическите бегачи Сет Суонсън и Тим Толефсон, което още повече ни
вдъхновява и мотивира.
Снимка: Оги Ковачев
Денят на състезанието дойде – ранна съботна сутрин, придружена с лек
дъжд, ни събира с цял автобус бегачи, надъхани преди и на път за старта.
Последни приготовления, проверка на екипировката, оставяме багажа и
старт в 8:06 часа.
Снимка: Оги Ковачев
Първите няколко километра са за събуждане, осъзнаване, като
придвижването по тясната пътека е бавно и изпреварването е затруднено.
Множеството се движи в редица по един, предстои преминаване през няколко
плажа и стръмни хълмове, стотици стълби се качват и слизат по пътеката.
Първите 50 км са със сумарно изкачване около 2000 м. Втората част от
трасето поема останалите 3000+ м.
Бягането до 5 пункт (на всеки 10 км) е приятно и красиво – гледките
се простират над хълмове и пясъчни плажове. На всеки пункт зареждахме с
хапване и напитки, което ни отнемаше между 5 и 8 минути. На 5 пункт
имахме предвидена по-дълга почивка, защото имахме багаж – дрехи за
преобличане и фина настройка за предстоящата вечер, захлаждането при
изкачването на големите върхове и натрупващата се умора.
Около 25 минути на пункт 5 и след тръгване – проверка на
задължителните за носене телефон, челник и одеяло при спешност
(специално термо фолио при измръзване).
Снимка: Оги Ковачев
Започнаха стръмните стълби – не, а цели стълбища. Запалихме фенерите.
Умората започна да се трупа. Всеки пункт беше зареден с енергийни
запаси, имаше музика и доброволците допринасяха за мотивирането ни да
продължаваме напред. Между 8 и 9 пункт имаше множество маймуни по
трасето. Срещата с тях беше загадъчна. Също пътя ни минаха семейство
диви прасета.
Последните километри от трасето бяха най-трудни – остри върхове,
стръмни стъпала и натрупаната умора в комбинация с тъмнината, падащи
температури около 10 градуса и мъгла.
Снимка: Влади Мутафчиев
След последният пункт и вече на финалната права ни оставаше да
покорим най-високия връх в Хонг Конг, където доброволците ни насочваха
по правия път под звуците на парчето Gonna fly now от филма Rocky, след
което имахме 4 км спускане по асфалтов път и финал! Съзнанието ми не
вярваше на резултата – 17:48:30 часа за тези почти 100 км с 5000+ метра
денивелация.
Бях вълнуващо уморен!
Снимка: Оги Ковачев
Кой не би мечтал за такъв живот?
Любопитни ли сте да разберете следващата ми дестинация – следете
Фейсбук, за да се докоснете до част от следващите ми приключения –
Лондон през март, поредният маратон през април в Рим, вело и каяк на о-в
Майорка и роуд трип в Западна Европа – всичко това преди Великден. А на
есен ще ви заведем в Патагония – на Края на земята в Ушуая и о-в Огнена
земя, парк Торес дел Пайне и следващия ултра маратон с 80 км и 3200+ м.
денивелация.
Изминати километри по света и у нас (без велосипед) - 88 733 Изминати пешеходни километри - 4 370 Изминати километри на стоп - 1 591 Изминати бегачески километри (вкл. състезания) - 721
Задгранични пътувания - 9 Дни зад граница - 63 Разходи за транспорт в лева - 5 420 Реализирани полети - 16
В началото на 2016 поставих някои лични цели и съм щастлив, че ги преизпълних.
Една от тях бе да намаля употребата на алкохол - резултатът дойде през
юли с приключването на употребата на всякакви алкохолни напитки (без
боза).
В началото на лятото реших драстично да намаля
консумацията на всякакъв вид захарни изделия, особено тези, които идват
като почерпка по различни поводи (основно в офиса, като ги замених с
хапване на плодове.
Учението с което се захванах върви към своя край.
Годината започна в Тайланд, отбих се два пъти до Берлин, където летях с
безмоторен самолет, после беше Букурещ, Великден обиколих Занзибар и за
рождения ден си подарих почти месец в Австралия и Нова Зеландия, където
завърших с първия си маратон за годината. Последното пътуване беше във
Валенсия, където избягах вторият си маратон за годината само три седмици
след първия.
Бегаческата година ме отведе на десет състезания
от които двата маратона (Оукланд, Нова Зеландия и Валенсия, Испания),
където постигнах времена около 3 часа и половина.
В личен план се
освободих от много вещи, вкл. снегоходки, каяк, GPS, кънки, кола,
багажници, таблет и много други непотребни за мен вещи.
Благодаря
на себе си и на всички около мен, които ме приемат, подкрепят и
разбират, на останалите пожелавам повече търпение. На всички си
пожелавам здраве и късмет, за да можем да реализираме мечтите си!
Харесвам тези уикенди, в които нещата сами се случват и не се налага да се напъваме, да се обясняваме надълго и нашироко.
Събрахме се, пътувахме, похапнахме, преспахме и походихме. Събота се разходихме до вр. Вихрен, леко каменисто по трасето. На върха имахме безброй гледки и посоки.
След върха се понесохме към Кончето и с удоволствие се отдадохме на хубавото и стабилно време, невероятно и факт!
Най-върховният момент от уикенда бе срещата с това малко растение, което носи толкова силна енергия и мистика в себе си - Пирински еделвайс.
Преспахме на заслон "Казана", където имахме (не)случайна среща с интересен човек. Прибирането ни се осъществи с любимата Родопска теснолинейка.
Ранният полет от София за Мюнхен ми се случва за втори път в рамките на една и съща седмица, доста е неприятно, тъй като трябва да се стане рано и да се пътува с такси, но се стига от Центъра до Летището за 15 мин. срещу 15 лева. Но ситуацията на столичното летище в събота не е като спокойствието в понеделник - летището е натоварено, има доста хора и се е оформила чудна опашка. Минавам през чек-ин и оставям багажът с късметлийски килограми - сложих си всичко, което може да ми потрябва, пък да видим.
Посрещам последният изгрев за периода на пътешествието, пътуването ми ще е с две прекачвания - през Мюнхен и Осло.
Слагам си компресионните калци с които спортувам, за да ми облекчат краката при самото пътуване. Създавам си тематичен албум, в който последователно да качвам снимките. Обичайно опашката се формира мигновено, след отваряне на гейта. Аз си изчаквам да ме повикат в края на опашката.
Милко Калайджиев е на борда на полета до Мюнхен.
Намирам актуален норвежки вестник на летището с прогноза без валежи.
Получавам място до авариен изход с доста пространство пред мен.
Полетът от Мюнхен пак ми носи място до авариен изход. В Осло багажът минава през митница, забранени са всякакви храни от ЕС. Аз се правя на ударен и минавам транзит. Сиренето, лютениците и слънчогледът стават продукт на нелегален внос или дребна контрабанда, но вярвам, че не съм навредил с нищо. Излизам от вратата за пристигащи, завъртам едно две кръгчета и неочаквано си чувам името - в този момент си помислям, че има такава дума на норвежки, но какво да видят очите ми - Андрей Адонин с колелото си пристига от Солун през Рига за двуседмична обиколка с велосипеди със свой приятел. Това се казва среща на другия край на Европа.
Минавам да си оставя багажа на терминалът за местните полети. На гишето решавам да махна старият етикет, че да ми сложат нов. Служителят ме изгледа остро - ама то се минавало със същия етикет. Лепна го и по живо по здраво. В полетът имаше все повече руси хора. Съобщиха, че на борда има човек с тежка алергия към фъстъци, та никой да не вади ако носи. Пилота пожела успех на всички участници в маратонът, който се провежда в най-северната точка на Земята. Температурата в 16 часа бе 11, а аз си припках по сандали с къси панталони и пухено яке.
Посрещане от страна на Иванчо Барабанчо, возене на градски автобус, настаняване и разхвърляне на багажа - осъзнах, че съм си забравил зимният панталон на The North Face, но за сметка на това нося 6 чифта обувки - 2 за бягане, 2 за ходене в планина, сандали и Vibram Five Fingers.
Посрещането бе по нашенски - богато хапване на чудна сьомга - така се готвят бегачите, след което последва заслужена дрямка, тъй като стартът е в 22:30 часа.
Дойде време за обличане и старт. На площадът беше много живо - светлината не даваше сигнали, че вечерта вече е дошла, а духът на бегачите се вдигаше от силната музика и груповата загрявка.
Трасето и информация за постигнатият резултат съм записал с часовникът ми Garmin fenix3, които може да проследите тук. За голяма моя изненада, и то приятна, беше времето 1:50:12, което беше с почти 10 минути под два часа, което беше първоначалната ни цел.
Финиширахме след полунощ. Беше студено, а ние бяхме доста изпотени, но на човек не му се доспива когато е светло.
Дни след състезанието получихме мейл с информация, че снимките ни вече са на разположение, но информацията беше потресаваща - за една снимка ни искаха почти по 30 лева. Реших да пиша възмутен мейл до организаторите - питах ги с комерсиална цел ли правят това състезание, като първо ни взеха по 80 евро за регистрация, получихме само по един медал на финала, дори тениски нямаше, а всичко се плащаше. Имаше толкова много спонсори, общината и т.н. а накрая и за една снимка ни искаха цяло състояние. Получил окуражаващ отговор - правата за заснемането са в ръцете на Новозеландски екип, който прави каквот си ииска и в замяна промотора състезанието по целия свят...и продава снимките на космичеркса цена. В крайна сметка "се намери" една наша снимка и бяхме зарадвани без пари - ако не бях се спазарил, нямаше да има и толкова.
Ето че стана неделя, това е вторият ми ден на север - датата е 21.06 - поспиваме до към 10 часа, правим си стабилна закуска, загъваме няколко сандвича за деня и отиваме на риболов. Имаме покана от пациент на Иван - много приятна жена заедно със съпруга й. Ще риболовим с плоскодънна лодка, имаме сонар и добре, че бяха специалните костюми, защото иначе щяхме да измръзнем, макар че функцията им е да не потънеш в ситуация, но те свършиха и друга работа.
Не бях ходил на такъв риболов - без захранка, без стръв, само на блесна с тройна кука - мяташ и вадиш, мяташ и вадиш, а ако рибите са по-малки то 30 см. не се класират и отиват обратно в морето да растат.
Добър улов и благодарение на хубавите костюми не умряхме от студ.
Вечерта изпържихме рибката и беше уникална на вкус и крехка като захарен памук - няма по-добра от прясно уловена морска риба. Легнахме и заспахме като къпани, а умората след бягането затихваше.
Ден три - 22.06 ранно ставане като за работа. Аз минавам през супермаркет да се "запася" с провизии. Купувам хляб, 6 домата, пакет сирене на филийки, 3 банана и бутилка вода - газирана от неразбиране. Цялото това удоволствие струва около 20 лева. Преминавам мостът, който свързва острова със съседната земя и съм на изход на път Е6. Първият ми превозчик е полякът Марек, който работи като телеком-инженер от 3 години в района. Оказа се недоволен, тъй като не му плащат изобщо извънреден труд, който той си изработва. Изминавам 80 км. с него и той тръгва на юг, аз продължавам на север.
Качва ме приятна женица със спортно БМВ, която заявява, че не е качвала стопаджии, но сега и дошла муза. Возенето е кратко и излизам на широк път където след час чакане ме взима девойка, която е от южна Норвегия, но работи в региона. Гледките се редуват и са все вземащи дъха, даже спрях да снимам. Мацката планира Централно Европейска обиколка със своя приятелка през есента. В приказки за малко да изпуснем отбивката, но уви пътищата ни се разделят. Започва голямото чакане, час - два и няма мърдане. Решавам да сменя позицията и тръгвам към съседното селце. Първо минавам през един къмпинг където поразпитвам едно и друго, отправям се към центъра на Skibotn, автобус за Alta ще има в 17:10. Похапвам и се наслаждавам на гледките. Правя си една бърза разходка, за да открия един GeoCache до фиордите и отивам за автобусът. Ще ми струва 425 NOK, което е 94 лв. Возенето е около 5 часа, движим се на север, а красотите не спират.
Пристигам в Alta по светло (че как иначе). Правя справка за автобус към Nordkapp, първият е в 6:35 на сутринта. Оглеждам терена къде ще се спи, всичко в на центъра на градчето - автогара, хотел, магазин, полиция. Харесвам си една поляна в близост - частично заблатена, обсипана със изрязани клони, но с добре израснала трева - прецених, че като прилегна, няма как да ме видят. Устроих се и се опитах да заспя, слънцето леко се опитваше да пробие, а комарите здраво ми налитаха. Имах неспокоен сън и към 5 часа започнах да събирам катуна. На спирката се отпуснах за още малко сън и набързо стана време за отпътуване. Билетът до Honningsvåg струваше 315 NOK (70 лева). Започнах да се вълнувам, защото наближавах дългоочакваната среща с краят на континента на север и преминаващото течение Гълфстрийм. В автобусът имаше 5-6 човека, времето беше мрачно, с ниски облаци и лек ръмеж, а градусите бяха 11С. На една от спирките до бензиностанция с кафене, автобусите направиха размяна на пътници, заедно със смяна и на шофьори. Оказах се сам в целия бус, а и шофьора ме заприказва - оказа се че човекът бил в Слънчев бряг през далечната 1988 г. с приятни спомени, но това което знае от днешни времена никак не го радва. Разказваше как сутринта на идване е видял малки китове в залива и ме уверяваше, че привидно лошото време тук е различно на север и в действителност по-късно беше прав. Разпитах го как се живее зимата в тези ширини и се оказва, че тази зима била необичайна и за тях - средата на февруари заваляли дъждове, които заледили пътищата и после дълго време не могли да ги почистят. Често туристите се оплаквали, че нямало хубаво време и той ги пита да не би да са дошли на слънчеви бани.
Снегът по хълмовете почти изчезна, правият път се виждаше в далечината, морето беше като тепсия и наближавахме островът на далечния север. Преминахме през интересен тунел - 6870 метра на дължина, спускайки се до 212 метра под морското равнище. Мисля, че по-надолу не бях слизал. Слънцето започна да се провира между облаците и вече се почувства елемент на лятото. Навлезнахме в островното градче, от където се стига до краят на континента, а около брега имаше множество сушилни за риба, наистина миризмата беше доста привлекателна. Автобусът спря, вратата се отвори и мигновено усетих арктическият въздух, придвижван от лек вятър с температура от около 7С. Бързо се ориентирах, вмъкнах се в инфо-центъра, от където се купуваше пакет за двупосочен трансфер до Северният нос и такса за вход на цена от 590 NOK (130 лева). Всичко е добре замислено - веднъж стигнал дотук, човек е готов да заплати каквато цена му предложат. Също така ме предупредиха да не го мисля много, че таман идваха два круизни кораба с нетърпеливи туристи. Нямах избор, предвид че имах желание да хвана обратният автобуса за Alta още след обяд. Отпътуването бе в 11:45 часа, имах около половин час, в който се разходих наоколо, потърсих един GeoCache, но без успех. Круизните кораби акостираха и тълпата се изсипа от малка вратичка в средата на кораба. Специално предвидени автобуси поеха множеството и отпътуваха "нагоре".
Моят автобус с номер 330, се натовари с 7-8 човека и ние също потеглихме. Имахме около 30 км., като за мой късмет групите от круиза бяха спрели да зяпат нещо и така ги изпреварихме. Отново имаше много красиви гледки, на няколко пъти се видяха стада бели елени. В далечината вече се виждаха очертанията на полуостровите, след броени минути достигнахме паркинг и бариера, множество кемпери бяха окупирали асфалтовата площадка, а аз разполагах с малко повече от час до връщането ми. Използвах времето преди да се появи голямата група и снимах, не издържах и качих няколко кадъра в интернет още на място. Бях много щастлив от постигнатата цел и пътят, изминат от момента на идеята през 2007 година до момента на реализацията й. Набързо успях да разкрия един GeoCache, който беше на твърде централно място, но погледите на всички бяха устремени към глобусът, който е символ на мястото. Разгледах подземната част на комплекса, с доста исторически сцени и разкази, интерактивни презентации и кино-зала. Изиграх малко и ролята на Mr. Bean, като си адресирах картичка до мен за спомен - има пощенска станция, където слагат и печат с клеймото на Nordkapp. Стана време да се връщам, качих се на автобуса и си пожелах следващото ми посещение да бъде с кемпер и велосипед. Годините са пред нас!
Пътуването обратно не беше нищо забележително. Когато стигнах пак в Alta реших да отседна на къмпинг за една вечер, да релаксирам, да се измия и отпусна. Купих си бисквити, сушена риба и нектарини - всичко това за 90 NOK (20 лева), повървях около час в лек ръмеж и доста топло време с температура около 17С. Избрах си първият къмпинг до реката, чиито брегове бяха окупирани от палаткаджии, приготвящи риба на скара - оказа се празник за местните хора. Настаних се, опънах си палатката на чудесна зелена полянка до детската площадка, освежих се и се разходих в района. Облачността създаваше впечатление за смрачаване и щеше да се спи приятно. Доядох остатъци от запасите ми и се понесох в сънища преди полунощ. На сутринта имах доста време, тъй като автобусът ми за Tromsø беше чак в 11:00 часа. Повървях около 4 км. до главният път, от където се качих. Билетът ми струваше 475 NOK (100 лева), като в цената бе включено и преминаването с ферибот на два фиорда, единият от които Lyngenförd. Повозихме се около 40 минути, беше доста мразовито навън, но гледките си заслужаваха. В този район има доста ски-зони, които са скъпи като за нас. В Tromsø бях около 17:30 часа, но Иван още не бе изработил, та го почаках да се прибере.
Тук приключенската част приключва. Харесвам Норвегия и ще сбъдна мечтата за пътешествие с кемпер до Северния Нос. Живи и здрави.
